Беше бяла зима. Дълбок сняг покриваше земята, дърветата в гората приличаха на ефирни балерини, светещи омайно под слънчевите лъчи. Наближаваше Коледа. Във въздуха се носеше очакването за магия, мечтанието за вълшебство.

Яга живееше сама в гората от цяла вечност. В къщичката си на кокоши крака, сред зловонната миризма на злите си магии, тя не виждаше нито сияйното слънце сутрин, нито прекрасното лазурно небе денем, нито приказните звезди нощем. Целият й живот се състоеше от мрака на малката й схлупена къщичка, а единствените й приятели бяха черният гарван и жълтата змия, които бяха намерили убежище при нея преди много години, по време на една нощна буря.

Отдавна бе забравила младостта си, когато бе красива, с крехка душа на принцеса, с буйна коса на самодива, със сини очи на сирена.
Бе свикнала да живее в тъмнината, далеч от всичко живо, само нощем понякога й се причуваше от шумоленето на клоните на дърветата, че някой шепти името й. Поглеждаше през мъничкото си прозорче към гората и в клоните на големия дъб пред къщичката й се струваше, че вижда лице. Мъж с черни коси, с дълбоки и проницателни черни очи и пленителна усмивка.
-Полудя ли, Яго?! - мърмореше трескаво на себе си и се завиваше през глава, за да избяга от този образ.
Една сутрин на вратата й се почука.
-Кой ме безпокои на ранина?! – сопна се дрезгаво.
Отвори скрибуцащата врата и видя един старец с износено черно наметало и меч в ръка, вперил поглед в навъсената стопанка.

-Какво търсиш тук, старче? Не знаеш ли, че мога да те изпепеля само с две думи от магиите си?! – раздразнено изфъфли Яга.
- Не се сърди! Живея в съседната гора и разхождайки се, попаднах на къщичката ти. Реших да проверя кой живее тук.
- Ето, нали видя кой живее тук, сега си върви по пътя, да не ме ядосаш! – още по-нервно изсъска старицата и хлопна вратата.
През целия ден я преследваше усещането, че този старец й е познат отнякъде, ала не успяваше да се сети откъде. Сякаш го бе срещала преди цяла вечност. Не успя да направи нито една отвара както трябва, все по нещо объркваше и нито една от магиите й не проработи в този ден.
А през нощта не можа да заспи. В клоните на дъба отново й се привиждаше лицето на мъжа с черните очи, сетне се появяваше лицето на стареца и така цяла нощ бедната Яга се взираше в тъмата и изгуби съня си.

На сутринта отново се почука на вратата й. Отвори и с изумление видя, че на прага й пак стоеше същият старец. Държеше нещо опаковано в ръцете си.
- Заповядай, стопанке. Честита Коледа – с благост  промълви старият човек.
Яга се ококори от изненада.
-        Какво? За мен ли? Какво си ми донесъл?
Започна трескаво да разопакова вързопчето. Вътре имаше една курабийка.
- Курабийка? Нима това е коледен Подарък?
-  Направих я за теб. Не е обикновена курабийка – промълви старецът. - Има вълшебна съставка - силата на Любовта ми.
-     Аз виждам съвсем проста курабийка! Каква любов, в тази гора няма любов!
Яга хлопна вратата и влезе в къщичката си. Още държеше курабийката в ръка и мърмореше.
- Курабийка! Коледен подарък! Любов! Какво пък, я да я опитам, ухае приятно.
Отхапа от курабийката. Услади й се. Изяде я цялата. Миг след това в къщичката й нахлу ярка светлина, толкова ярка, че Яга закри очите си и се олюля от изненада. Огледа се наоколо. От къщичката й на кокоши крака нямаше и помен. Намираше се в просторна бална зала. Огромни огледала покриваха стената отсреща. Впери поглед в най-голямото огледало. Блестеше толкова силно от слънцето, което проникваше през огромните прозорци, че се наложи да се взира с всички усилия. В огледалото видя лицето на мъжа с черните очи и…себе си. Млада и красива принцеса, двамата прегърнати танцуват валс.
 

-Какво става?!-недоумяваше Яга.
Побягна навън. Пред двореца бяха всички придворни. Арката в градината бе накичена с бели рози, цялата градина бе украсена като за сватба.

Огледа се за стареца пред вратата си, но от него нямаше и следа. На неговото място стоеше мъжът с черните очи, шептейки името й.
Взря се в очите му и спомени нахлуха в паметта й.
Денят на сватбата й с любимия й Принц от съседното царство. Познаваха се от деца, отраснаха заедно и с годините силно се обикнаха.
Кипяха трескави приготовления, всички бяха весели, денят бе слънчев и ведър. В един миг небето притъмня, зловещи светкавици раздраха хоризонта и пред изумения поглед на младоженците и придворните се появи злият магьосник от съседното царство, който от години ухажваше принцеса Яга и се бе заканил, че няма да допусне тя да бъде с друг.

Хвърли върху девойката шепа черна пръст и шума и със заклинание я превърна в грозна вещица.
-Ще я вземеш ли такава, принце?! – изкиска се злорадо в лицето на младия човек.  – Грозна вещица, кой ще иска да я вземе за съпруга!
-Няма значение, че е грозна, извика принцът, това е моята принцеса Яга и аз я обичам! Да, ще я взема за съпруга!
Магьосникът позеленя от яд и завист пред силата на Любовта на принца.
-  Не, драги ми принце, няма да можеш!
Миг след това запрати Яга в мрачната гора на края на царството, където човешки крак не стъпва.
-      Няма да можеш, защото никога няма да я намериш! Дори да я намериш, тя няма да те помни. Магията ми ще я накара да те забрави още на мига и ти нищо не можеш да направиш!
Младият Принц бе запратен през девет царства в десето, далеч от Любимата си.
Години наред се скита, обходи всички гори във всички царства по земята. Остаря, изнемощя, но не спираше да търси своята Любима. Знаеше, че намери ли я, силата на Любовта им ще ги спаси от злата магия и ще могат да бъдат заедно. Нужно бе само Яга да си спомни коя е, да си спомни и него, и любовта му.
Девойката стоеше изумена на прага на двореца си и продължаваше да гледа Принца. И колкото повече го гледаше, толкова повече си спомняше: Как я прегръщаше, как се смееха заедно, как яздеха по полята и горите, как се къпеха в поточетата на хълма отвъд двореца.

Всичко си спомни. Хвърли се в обятията на Любимия си.

Злата магия вече нямаше власт над тях, защото любовта и непреклонността на Принца бяха отнели силите на магьосника.
Вдигнаха прекрасна сватба за радост на цялото царство. Управляваха дълги години с доброта и благородство и всичките им поданици ги обичаха и се радваха на щастието им.

По вдъхновение от Катя /troia/ и Ани /anin/