Един ден, изпълнен с емоции. Неделя сутрин. Днес. Кучетата се разлаяха на ранина, както лаят, когато пред портата ми стои някой. Отварям вратата по пижама и що да видя, моите приятелчета от махалата, опрени на оградата. Бях им обещала дрехи – периодично им давам омалелите на децата ми дрехи. Но днес, толкова рано сутринта, не бях готова с тази задача. Още сънена, гледам, че юнаците размахват нещо над оградата ми.  Викат от далеч: "Лельо, лельо, ела да видиш!" Приближавам се, а те ми махат със зюмбюли и нарциси в ръце. И друг път са ми носили цветя. Дадох им по две бисквитки и тръгнаха доволни.

Успях да напредна малко с работата през деня, а следобед се завихри купон, както обикновено, пристигнаха първо момчетата – приятели на сина ми, сетне и девойките, те пък седнаха при мен, обичат да си говорим и да слушаме музика. Пуснаха ми някои клипчета, от новите песни, в които периодично ме въвеждат, за да съм в крак с модата. Аз пък им почетох от текста си на немски.

Вечерта тръгвам за млякото. Един силен вятър свисти, сякаш иска да ми говори. Роши косите ми, побутва ме по гърба. Леко здрачно е, облаци пътуват забързани в своя простор, по почерняващото небе, а аз вървя и си пея любима песен,. Усещането е  за мистика, неземност. Въпреки, че съм в моето си селце, което познавам и със завързани очи, в такива моменти, когато има буря или мъгла, се усещам като в друг свят. Котаните ми ме изпращат чак до ъгъла с мяукане. Каспар, Тони и Грейси.

Пътьом минавам да напазарувам от новия магазин на площада и пред магазина, отново моите хора от махалата, почесват се и се чудят да влязат ли или да не влязат. Питах ги какво ще си купуват, а те: „Дъвки файв, ама нямаме пари, за училище няма да останат.” Взех им по една дъвка файв и ме изпратиха с „почести” и пожелания за хубава вечер.

Отивам при млекаря, по стръмната уличка, в която през зимата, след като снегът вече се бе стопил, редовно затъвах в калта. Заговорихме се, каза ми, че има две малки яренца, на 2 седмици, козарят му ги подарил. Много исках да ги видя, отдавна не бях виждала толкова малки. Въведе ме в двора си, в едно помещение, където държи бебоците - две чисто белички братчета, толкова невероятно сладурски, да му се прииска на човек да ги нагушка.

Тръгнах си усмихната от милата гледка, а на ъгъла на моята улица изскочи Каспар, посрещна ме развълнувана, чакала ме е през цялото време и се прибрахме двечките с мяу-мяу. Обясни ми, че е изгладняла, докато ме е чакала, и че доста съм се забавила. Пристигнахме вкъщи по живо, по здраво, получиха си надлежно вечерята, и котаните, и кучовците, след което връхлетях бързо вкъщи, на топло, а вятърът продължаваше да свисти, сякаш се сърдеше, че няма да остана навън още малко.

Домашните са написани, къщата е ошетана, училището пак ни зове на ранина. След вечеря и след като всички заспят, аз съм си приготвила радлер от Ариана и портокалов сок и ще напредвам още с работата, на фона на любима музика, докато  ми се доспи дотолкова, че да не мога вече да мисля, и допълзя юнашки до леглото си.

Напоследък слушам много грузинска музика и изпитвам нещо като дежа вю. Тези песни ги чувствам близки, сякаш са мои. Кой знае, може в предишен живот да съм била грузинка.

Ето една любима песен, поздрав за всички в неделя вечер. И успешна нова седмица - вече идва пролетта!