Една вечер, след дъжда, излязох да се разходя.
Нямаше помен от бурята, земята сияеше, окъпана, а над планината бе останала една малка облачна пътека. Нежна и ефирна, едва доловима. Светеше, погалена от лъчите на залязващото слънце.
Планината, напоена и успокоена, се готвеше за сън. Птиците се прибраха по гнездата си, полските цветя скриха главици сред тревите, а дърветата разпростряха покровителствено сенките си над Земята.
По облачната пътека вървеше малко момиче. С дълги коси, с две бели панделки, с форма на рози, и рокля на червени и бели ивици.
Слънчевите лъчи бързаха да се плъзнат отвъд планината и да отпътуват в другия свят.
В себе си бяха събрали всичко онова от Земята на хората, което през деня бе заседнало в душите им и ги бе измъчвало - глождещата, черна болка, сподавените им стонове, обидите и жестокостта, сълзите и отчаянието.
Лъчите сякаш се стопяваха, за секунди, над планината. Над Земята бавно се спускаше мрак.
Момичето затича по облачната пътека и извика:
-Спрете залеза! Спрете залеза!
Искаше слънчевите лъчи да имат достатъчно време, за да успеят да съберат всичко гнетящо от света на хората. Нищо да не пропуснат. И да го занесат в другия свят, където царува мракът.
А на сутринта, когато Слънцето отново погали Земята с крехките си лъчи, да донесе новия Ден, окъпан в Светлина, без помен от онова, което бе събрано в тъмния свят.
Прибрах се по здрач. Отворих старата ракла. А там, сгъната, прибрана от години, беше моята любима момичешка рокля, на червени и бели ивици. И белите ми панделки, с форма на рози.
В следствие на твоето стихотворение тази вечер си спомних за тази приказка и я написах повторно :)
В стария си блог имах много такива приказки, но се изгубиха, поради грешка в системата, а блогът е деактивиран засега.
Много точно - това е моят свят - поезия, нежност и красота. :)
Благодаря ти! Прегръдка и от мен!
Лека вечер!
За мен това запазване е толкова важно, че без него не бих могла да живея, не си представям друг живот.
Поздрави!
