Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.11.2017 14:04 - ШЕКСПИР - РОМЕО И ЖУЛИЕТА - втора част / Анализ на доц. Гено Генов/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1238 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
       Колизията между стари и млади възниква логично след като Ромео проявява неразумно младежката си импулсивност и става водеща в последната сцена на трето действие.  Дойката настоява с удвоено усърдие пред Жулиета да изостави Ромео и да обърне внимание на Парис, чиито добродетели старата жена започва да превъзнася извънмерно. Жулиета, чийто сарказъм вече не търпи ограничания, отпраща от себе си добронамерената Дойка и за първи път я обсипва с обидните квалификации “Проклета врачка! Дяволица гнъсна!” (3. 5).  

     След тази гневна реплика Жулиета се озовава съвсем сама и се опитва да проясни чрез поредица от реторични въпроси своята логика пред един, станал отведнъж враждебен към нея, свят:

Кое е по-греховно: че ме кара

да изменя на брачната си клетва

или че хули моя мъж с езика,

с който го разхвалваше преди?

       Парис започва да гледа на бъдещия годеж така както го схваща и бащата на Жулиета, старият Капулети – като своеобразно изцеление за тъгата на Жулиета по убития й братовчед Тибалт. Двамата смятат, че девойката е твърде млада, за да осъзнае кое ще бъде добро за нея. За да й покаже, че е неразумна Парис й напомня, че “твоето лице повяхва в сълзи”, а то “то след малко няма да е твое”. Тогава Жулиета отвръща на натрапващия се годеник с реплика носеща ясен подтекст: “То и сега принадлежи на друг!”(4. 1), т.е. дъщерята на Капулети напомня още в началото на четвърто действие, че единствен господар на душата и тялото й е Ромео.

  След като изслушва намерението на влюбената Жулиета да си “помогне с ножа”, за да се спаси от наложения й годеж с граф Парис, брат Лоренцо предлага план “отчаян като случая, от който той сам е излаз”. Планът на отеца може да се схваща като напълно неудачен палиатив, но трябва да припомним, че той е изпаднал в дълбок смут. Преди това (2. 6) той е отслужил незаконно бракосъчетание и иска на всяка цена да избегне обвинението в сътрудничество на тайно споразумение.

     Жулиета заплашва със самоубийство както преди това е постъпил Ромео. Единственото желание на девойката е да не бъде допуснато предателство към нейния единствен любим. Пред брат Лоренцо влюбената Жулиета заявява, че е готова да отиде “в свърталище на крадци среднощни”, да се мушне “във гнездо на пепелянки”, да бъде прикована “с верига към стръвница”, да бъде спусната “в костница, догоре пълна с пищяли и със черепи беззъби” или да прилегне “във пресен гроб, под общ саван с покойника”. Тази решителност на девойката принуждава благонамерения отец да изостави наивния си план.

     Жулиета е вече убедена, че вече трябва да се действа и не се колебае да излъже без угризения родителите си. Пред баща си Капулети тя отива да “проси” прошка по съвет на брат Лоренцо и   смирено “признава”:

…………………..Брат Лоренцо

ми нареди да ви поискам прошка

на колене. Простете, господарю!

…………………..

Аз срещнах графа при отец Лоренцо

И в рамките на скромността му дадох

Да разбере сърдечното ми чувство. (4. 2)

   По традиция дойката в дома на богатите семейства е спяла винаги в спалнята на своята възпитаница до първата й брачна нощ. Жулиета трябва да измисли някакво извинение, за да бъде оставена през нощта сама.  Много подробно са описани страховете на девойката от евентуално поглъщане на по-голяма доза приспивателно – хитрост, която й препоръчва брат Лоренцо:

……………….вероятно

ще имаш смелостта да се подложиш

на нещо друго, близко до смъртта.(4. 1)

       В тази сцена Жулиета доказва, че вече не е безразсъдно импулсивно момиче, което е готово, без много увещания,  да приеме спасителната дрога, а впечатляващо разумен млад човек. Уравновесеността й е още по-поразяваща, ако се размислим, че, далеч от възлюбения си, крехката девойка трябва да преодолява съвсем основателни страхове. Тя не само се страхува, че ще полудее в двойствената игра пред майка и баща. Като високо морален човек дъщерята на Капулети се озовава на прага на умственото разстройство, когато си въобразява, че вижда духът на Тибалт дошъл да търси отмъщение срещу Ромео:

О, няма ли сред целия тоз ужас

да се побъркам и да затанцувам

над костите на своите деди,

да раздера покрова на Тибалт

и с кокъла на някой свой прадядо

да пръсна полуделия си мозък?

О, виждам братовчед си да преследва

виновника за неговата смърт!

Стой, стой! Тибалт! Ромео, бягай, бягай!

За тебе пия, о, любими мой!  /Пада в леглото си./ (4. 3)

  В пета сцена на същото действие Дойката намира своята възпитаница безжизнена в леглото й – “Отиде си! Предала дух, горката!…О, черен ден!” Пред нахълталия в дома със свирачи граф Парис се изправя един съкрушен баща:

Капулети: Смъртта преспа със твоята невеста!

Да, оня, костеливият с косата,

те изпревари и отне цвета

на годеницата ти и ми стана

омразен зет, ненавистен наследник! (4. 5)

    Семейството е принудено “приготвеното за обреда венчален” да използва за “обреда погребален”: свирачите засвирват “скръбни химни”, сватбената гощавка се превръща в “тъжен помен”, а “смехът – в горки вопли”. Сред всеобщата покруса само брат Лоренцо, догаждащ се за станалото, единствен запазва самообладание и обобщава мъдро участта на “покойната” Жулиета:

Достатъчно! Скръбта ви става срамна!

Не воля давайки на шумни вопли,

неволя се лекува! Таз девойка

принадлежеше вам и на небето.

Сега небето има я изцяло –

и по-добре за нея. От смъртта

вий свойто не овардихте, а горе

небето свойта част от нея пази

за вечни времена…..(4. 5)

     Като следва маниера, по който описва как характерите в “Ричард ІІІ” се подчиняват на съновиденията относно тяхната участ в края на хрониката, така и в “Ромео и Жулиета” Шекспир пресъздава съновидението на Ромео, което в началото на пето действие предвещава неговата участ:

…………………Боже мой,

сънувах, че съм мъртъв - странен сън:

уж мъртъв, а съзнавах го! - и ето,

 любимата ми дойде…” (5. 1).

     Използването на сънища е ефектен похват за предизвестяване на участта на персонажа, но той внася и значително драматично напрежение в трагедията, тъй като налага отведнъж своя отпечатък върху жизнения тонус на протагониста. След като Балтазар донася на Ромео вестта за кончината на възлюбената му, изгнаникът от Верона отведнъж загубва вкус за живота:

Таз нощ ще спя до тебе, Жулиета!…(5. 1)

   Ромео е в Мантуа и се сеща, че наблизо е видял дрогерията на аптекар, който “сбира билки” и търгува с тях.  Когато Ромео се озовава при Аптекаря, за да си купи отрова, той като че ли се изправя пред самата Смърт. Забележителен е маниера /през погледа на Ромео/, който възприема Шекспир, за да опише Аптекаря – продавач на отрови:

………….Скоро го видях

да сбира билки, целия във дрипи,

с надвесени над хлътнал поглед вежди,

от глад и недоимък заприличал

на страшен скелет;… (5. 1).

    Такава е била тогава популярната представа за смъртта. Ромео плаща в злато на Аптекаря и мъдро разсъждава върху опустошенията, които сее жълтия метал: ………Това е злато –

отрова за човешките души,

която върши повече убийство

на този скапан от поквара свят,

отколкото сместа, която ти

не бива да продаваш!” (5. 1).

      Описанието на златото се вплита в конфликта между златото и среброто, който е проследен деликатно в тази творба на драматурга Шекспир. В злато се изчислява на семейното имане на Монтеки и Капулети и дори след смъртта на Ромео и Жулиета двете фамилии от Верона се опитват да наддават една срещу друга за построяването на по-висока златна статуя в града им. Така за Ромео златото се превръща в тайната всемогъща отрова, тъй като треската за него до голяма степен е предопределя решението му да се самоубие.

  Във втора сцена брат Джовани обяснява на брат Лоренцо, че не успял да предаде писмото на Ромео, по следния начин:

Отидох да потърся един брат

от ордена ни /францискански, бел.Г.Г./, за да тръгнем, мислех,

със него двама, той понеже ходи

по болните в града, и тъй се случи,

че дето го намерих, в нея къща,

видя се подозрително за чума

на стражите от здравето и нас

ни запечатаха и аз не тръгнах

за Мантуа.” (5. 2).

  След като изслушва оправданието на младия монах, брат Лоренцо се оплаква от “злата съдба”, дава си сметка, че “от този пропуск могат да последват нещастия и се упътва към гробницата на Капулети, защото само той знае, че на Жулиета “й остават най-много три часа сън”.

   Пред гробницата са вече граф Парис и Пажът, а малко след тях пристигат с факел и кирка Ромео и Балтазар:

Ромео: Ще вляза в таз обител на смъртта

не само за да зърна във лицето

покойната, но още за да смъкна

от мъртвия й пръст един особен

безценен пръстен, който ми е нужен

за скъп спомен…..(5. 3)

  След като отваря гробницата Ромео е предизвикан от временно прикрилия се амбициозен “годеник” Парис, който обвинява “наглия Монтеки”, че е “докарал смъртта” на Жулиета. Двамата съперници влизат двубой, който завършва със смъртта на Парис. Ромео полага тялото на Парис в гробницата с пророческите думи, които скоро ще се окажат много удачни за охарактеризиране на неговата участ и избора на Жулиета:

Говорят, че умиращите често

изпитвали необяснима радост.(5. 3)

  След като със “нежност свята” Ромео целува устните /”двери на дъха”/ на своята възлюбена, той установява “безсрочната спогодба между мене и вечно алчната за плячка смърт” като изпива отровата.

     Малко след  този момент в гробницата влиза брат Лоренцо, който смаян открива там смъртнобледия Ромео и обления в кърви Парис: “О, небеса, каква прокоба черна виновна е за тази двойна гибел?” В следващия миг от продължителния си сън се пробужда Жулиета с думите “Ала Ромео где е?” Шекспир “обрича” покрусения отец, благословил тайния брак на влюбените от Верона, да й поднесе жестоката вест:

……………………….По-висша власт,

която ний не можем да оспорим,

разбърка замислите ни! Ела!

Съпругът ти почива бездиханен

до твойта гръд. И Парис е мъртвец. (5. 3)

    Отецът се уплашва от пристигащата стража и, след като не успява да убеди Жулиета да го последва, напуска гробницата. След излизането му дъщерята на Капулети завършва с решителен жест своя напълно самостоятелен избор - да бъде вярна на единствения любим в живота й. Надвесена над трупа на Ромео, погълнал докрай смъртоносната отрова, тя изрича трогателно поетичното си последно желание:

………………………Ще целуна

тез твои устни – капчица отрова

по тях ще има! Те ще ме приспят

със своята целувка! /Целува го/    (5. 3)

    Както в началото на трагедията “Ромео и Жулиета”, така и във финалната сцена, където се представя доброволно избраната смърт на двамата легендарни влюбени, се появяват някои не особено завоалирани сексуални намеци. Те излизат наяве в някои образи, които използва в предсмъртните си реплики Ромео, но най-вече във финалната реплика на Жулиета произнесена припряно и трепетно:

Благословен кинжал! Влез леко тука,

във ножницата си, и дай ми смърт!” (5. 3).

     Кинжалът, допускат някои тълкуватели на финала на “Ромео и Жулиета”, е най-вероятно образ на пожеланата мъжка мощ на Ромео, а намекът за въжделеното тайно, но нереализирано приживе, сношение с тялото на любимия е не е особено изкусно прикрит в граничната ситуация на смъртта. Би трябвало също да се отчете двусмислената употреба на глагола “умирам”. Във времето, когато е създадена трагедията, той е имал, според езиковедите англицисти, две значения - реална смърт и сексуален акт. Така, в самия край на пиесата трудно може да се отчете със сигурност дали Жулиета изпитва сладостно облекчение от самоубийството или дава израз на дълго сдържания си копнеж да притежава и тялото на любимия Ромео.

 

 

Конфликтът в трагедията:  Според руския театровед Аникст “в “Ромео и Жулиета” враждата между Монтеки и Капулети не е главният конфликт”: “Истинският конфликт се състои в борбата между двата житейски принципа - феодалния  закон за отмъщение и новия, хуманистичен идеал за мир и съгласие между хората. Любовта между децата на враждуващите семейства прераства от частен случай в символ на цялото ново светоразбиране…Младите герои въплъщават онова идеално начало, в което според учението на неоплатонистите на Възраждането се проявявала висшата духовна способност на човека - любовта…Младата Жулиета съзнава, че враждата между семействата е нелепост, която не отговаря на човешката същност. За нея Ромео не е враг, а прекрасно същество, към което тя се стреми с цялата си душа. Със своята жертвена смърт те постигат победата на любовта и мира: “Враждата между бащите умря с тяхната смърт.” Тези думи на Пролога са нещо повече от предисловие на зрителите за сюжета; тук пред нас има рядък случай, когато Шекспир съобщава идеята на творбата си.”/1. с.307/.

   Същият изследвач на творчеството на Шекспир твърди, че “конкретните и реалните причини за гибелта на Ромео и Жулиета” са : “първо, враждата между техните родители и после веригата от неблогоприятни обстоятелства - съвсем житейски - които са попречили за осъществяването на умния план на монаха за събиране на любещите се…При обясняването на трагическите произшествия Шекспир е посочил два реда причини - едни, които не са подвластни на хората, и други, които зависят от самите тях.” /стр.440 - 441/.

 Образите в трагедията:  Като съпоставя характерния изказ на двамата млади герои нашият изтъкнат шекспировед професор Минков констатира, че Ромео си служи често с concetti /остроумни и приповдигнати изрази/, борави пъргаво с “бързо сменящи се образи, които правят впечатление с необузданата си страст” /3. с.106/. В началото на трагедията Бенволио характеризира пред сеньора Монтеки нейния син, който тогава е увлечен по  Розалина, като млад човек “сам на себе си дотегнал”. Майката се съгласява и също констатира, че често са й казвали, че синът й “нерядко…умножава със горчиви сълзи росата утринна и прибавя към парите й своите въздишки”. Обхваната от тревога тя предрича, че “тез навици ще докарат гибел” на меланхоличния юноша /1. 1/

    В същата сцена се явяват първите сентенциозно звучащи разсъждения на сина на Монтеки за любовта:

Уви, Амур и с вързани очи

Към нас успява път да различи….(1. 1)

  В същия диалог /с Бенволио/  Ромео излага с много по-разгърнати образи меланхоличната си визия за любовната мъка:

С въздишки страстни свода ний кадим;

опитай се да пръснеш този дим –

в миг пламъци ще лумнат от очи;

но хайде на пожара попречи –

в море от плач ще потопиш света. (1. 1)

    Ето например как Ромео изказва своята представа за любимата си /2. 6/:

Р о м е о: ………..Знам звездите

пред образа й ще посърнат, както

свещици сутрин; а от тез очи,                       

небето тъй ще заструи в лъчи,                      

че вред ще почне лудото цвърчене               

на птичките помислили, че ден е!

 

      Според професор Минков Ромео е “твърде мъглява фигура: той не е личност, а само типичен млад герой или любовник” /3. 107/

       В изказа на влюбения Ромео наистина присъстват традиционните за средновековните трубадури стилистични похвати, с които тези лирически поети се обръщат към “Дамата на сърцето”:

 ………………………….Говори,

о, ангел лъчезарен! Да, защото

над мене ти във тъмното сияеш

като крилат вестител от небето,

когото смаяните смъртни гледат –

обърнали очите си до бяло

и падайки по гръб – как той се носи

сред бухналите облаци, поддържан

от трепващата гръд на ветровете! (2. 2)

     По-сетне в същата сцена, отново чрез утвърдени в куртоазното салонно общуване образи, Ромео продължава да доказва на възлюбената си, че  е благодарен “очите на сърцето си”, които са го довели при нея:

Не съм моряк, но ако беше ти

на бряг далечен зад безброй морета,

пак бих насочил своето платно

към стока скъпоценна като теб! (2. 2)

     Игривите вариации на Ромео около мотива “лека нощ, но тежка за разделените влюбени” са вероятно повлияни от атмосферата на галантната пасторела /разработен от френските трубадури спедновековен жанр/:

/Към Жулиета/ Без теб не ще е лека тя, уви!

Ний припкаме, щом срещата напред е,

Като дечица към полята лете;

Но щом е тя отдире ни, пълзиме

Като дечица към школото зиме.(2. 2)

   Още в началото на трагедията Шекспир ни внушава, че Жулиета е склонна само за пред хората да следва съветите на родителите си. Когато сеньора Капулети й съобщава, че граф Парис е поискал ръката й и подпитва смълчаната девойка “дали ще го погледне с любов”, нейната дъщеря отговаря с твърде неубедителна, по-скоро дипломатична, реплика:

Ако почувствам във сърцето зов.

Но волност на очите си ще дам

дотам, додето е угодно вам. (1. 3)

   Далеч по-впечатляваща обаче е нейната девическа импулсивност, с която тя се влюбва от пръв поглед в “наследника на дъртия Монтеки” /Дойката/:

Узнах го късно, за да се опазя,

обикнах го, преди да го намразя –

вещае ми – усещам – кръв и мрак

таз обич към заклетия ми враг! (1. 5)

    “Силата на волята у Жулиета я индивидуализира малко повече: може да си я представим като възрастна жена със заповедническа натура, която тиранизира семейството си. Макар че Шекспир сигурно не е мислил за наследствеността, почти можем да познаем някой от чертите на стария тиранин /Капулети/, нейният баща, който пламва веднага, щом като някой му се противопоставя, и който обича да обикаля из кухнята и да се бърка в женските работи. Жулиета е най-силната натура в тази трагедия. От самия момент, когато надвива над моминския си свян и признава своята любов, тя става водителка. Тя е, която първа говори за брак, която е готова с практични предложения за срещи и писма, докато Ромео се носи от събитията. Тази практичност и сила на волята са характерни за Шескпировите героини през този период…” / 3. с.107 - 108/.

   Според Бояджиев двамата влюбени в “Ромео и Жулиета” като “действат напук на съдбата и рушат родовите и семейни препятствия, отдадени напълно на порива на сърцето, утвърждават великата истина: любовта е главен извор на човечността.” Не бива да подминаваме тълкуването на руския шекспировед на връзката любов - живот, която се учредява в съзнанието на двамата влюбени: “Любовта и животът в съзнанието на Ромео и Жулиета са се слели в едно. И всичко, което посяга на техния съюз, се възприема от влюбените като сила, непримиримо враждебна на самия им живот. В тяхната борба няма акт на осъзнато противодействие на тези сили, но целият строй на чувствата и мислите им е насочен против законите на старото време, които и до този момент продължават да управляват съдбата им…”/2. с. 365-366/.

    Професор Минков смята, че “грубо комичната фигура на Дойката е далеч най- живият образ в трагедията” /3.  с.108/ Покорява нейната привързаност към поверената й от фамилия Капулети крехка девойка и ни развеселява дръзкото й, но все пак съобразено с мярата, волнодумие. Ето как развълнувано тя си припомня за малката палавница Жулиета:

Тя вече бе проходила – какво ти

проходила! – търчеше като зайче

и даже ден преди това й беше

изскочила цицина на челцето;

а мъж ми – царство му небесно, той

обичаше шегите! – я повдигна

и вика:”Сега падай по очи;

когато пораснеш, по гръб ще падаш…” (1.  3)

  Малко по-късно разнежилата се Дойка си припомня развеселена, че буцата на челото на възпитаницата й била голяма “като яйце на млад ерген”:  “Огромна цицина, казвам ви!” 

      Именитият български изследвач на Шекспир приема, че “старият Капулет е добре схванат, както и Меркуцио с неговата духовитост, скептицизъм и подигравателност” /3.  с.108/.

  Старият Капулети наистина ни трогва със своята всеотдайност на единствена дъщеря:

Земята взе ми всичко, освен нея,

от нейната надежда аз живея;

затуй за нея може да се каже,

че е надеждна, пренадеждна даже. (1. 2)

  Още при първата му поява на сцената жизнерадостният Меркуцио ни покорява със своята духовитост и изобретателност в шегите. Когато Ромео се вайка твърде театрално пред него, че му “тегнат мисли погребални” и го влекат “надолу към земята”, младежът остроумно му предлага:

…………………….А крилцата

на Купидон? Нали си влюбен ти –

вържи си ги и леко полети

насам-натам! (1. 4)

   А когато синът на Монтеки се оплаква, че любовта била “груба и жестока като трън” към него, Меркуцио отново се опитва да го разведри:

Щом тя за теб е трън, ти глог бъди!

Щом тя боде и ти я набоди!…

Подайте ми калъфка за лицето!

Муцуна връз муцуна!…….(1. 4)

  Подобно на Дойката и този персонаж обича волнодумните шеги с доста неприкрит сексуален подтекст, но в неговите хрумвания има висока степен на светска изтънченост при поднасянето им чрез словото. Ето как той иронизира любовната меланхолия на Ромео:

На бас ловя се, че сега е седнал

до ствол от синя слива и мечтае

любимата под нея да му капне

като плода й, със чието име

девойките, когато са самички,

наричат….(2. 1)

      Минков обобщава: “И тримата /Дойката, старият Капулети и Меркуцио/ са фигури, чието място е по-скоро в комедия, отколкото в трагедия.” /3. с.108/.

   В края на представянето на персонажите в “Ромео и Жулиета” се налага да направим някой изводи от поведението на брат Лоренцо. При първата си поява в трагедията той произнася характерната за монасите францисканци възторжена апология на най-висшето творение на “Властителя на небесата” /Бог/ - земята:

Земя, на всичко живо ти си гроба

и ти си раждащата го утроба,

и от гръдта ти тайно сучат мляко

безброй дечица/лековитите билки, бел.Г.Г./ и е разно всяко,

и всичките почти са с мощ целебна

и ни едно без своя полза дребна…(2. 3)

    Добронамерените му действия в пиесата по безспорен начин подчертават  святостта на този благочестив монах, който смирено  се опитва да подражава на загрижеността на християнския Бог за всички люде с благородни и любвеобилни души.

     За да спаси Жулиета от нежелан брачен съюз брат Лоренцо дава на влюбената девойка да пие отвара, която я приспива, като й обяснява, че сънят й ще прилича много на смърт. След това той, по примера на слезлия сред хората Спасител, се опитва да я възкреси. В опита му да подражава на Бог брат Лоренцо е обречен от грубоватата си импулсивност и извънмерната си дързост, които общо взето минират успеха на начинанията му. Трогателно е, че божият човек иска да помогне на двамата влюбени от Верона, без да се стъписва пред дълголетната родова вражда между фамилиите им:

/към Ромео/ Ще ти помогна. Може моят труд

чрез вас така полезно да подейства,

че да сближи две скарани семейства. /(2. 3)

   Все пак стремежът на английския драматург да породи чрез този образ асоциация със слезлия на земята, за да облекчава човешките страдания, Христос едва ли се е изплъзвал от критичната преценка на тогавашните искрено набожни зрители отрасли с мъдрите поучения от Бибилията.

 

Концепцията за любовта в трагедията: Професор Хаджикосев отбелязва само в една фраза, че “прелестта на кратката любов между Ромео и Жулиета е в стремителността и всеотдайността на чувствата, в несъобразяването им с външните пречки и с конвенционалния морал”. /4. с.81/.       

     Изказът на Жулиета за собственото й чувство мъдро приземен, размишленията й върху природата на любовта издават изненадваща за възрастта й / 13 години/ зрялост и дълбочина /3. с.107/. Поразява афористичното звучене на концепцията й за любовта, която  Жулиета изказва спонтанно пред многословния Ромео в присъствието на единствено добронамерения към връзката им в пиесата брат Лоренцо:

Ж у л и е т а: Едно богато чувство се гордее

със свойта същност и не чувства нужда от никакви слова. Бедняк е, който знай бройката на своето богатство.

А моята любов е толкоз много,

че аз не бих могла да преброя

дори и половината от нея.(2. 6)

  Докато Ромео обрисува любовната страст с арсенала от ефектни контрасти и антитези на модните все още в салонните среди куртоазни поети:

Омразата, аз виждам, действа вещо.

 /По повод на родовата свада Монтеки-Капулети, бел. Г.Г./

Но любовта и тя е страшно нещо:

любов – жестока ласка, нежен яд,

на хаоса новосъздаден свят,

пух тежък, леден пламък, болно здраве,

невярваща си вяра, сън наяве -…(1. 1) 

 

 

Библиография

1.Аникст, А.  Шекспир.Занаятът на драматурга, НИ, С. 1980

2.Бояджиев, Г.Н.  Вечно прекрасният театър на Възраждането, НИ, С. 1976

3.Минков, М.  Ш е к с п и р – епоха и творчество, ДИНП, 1946 г.

4.Хаджикосев, С. Ш е к с п и р, Творчески портрети, Н П, С. 1985 г

 




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1074989
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031